Светулки <3
Има едно място високо в Родопите, в което се въдят светулките. Лятос танцуват по поляните и е чудно защо селото не е кръстено Светулчица, а Елешница. Вероятно преди време елите и боровете, които го ограждат като с пръстен, са били повече от летящите фенерчета. Инак тук още от тракийско време се раждаха истинските планинци. Сурови и силни като скалите. Тук, в скромна къщица на единия бряг на река Златарица,тупкаха две женски сърца. Едното биеше в гърдите на Лилка. Добра шивачка беше тя и добре живееха с мъжа си, докато не се срути урановата мина, в която работеше той. Под богатата почва остана любовта на живота ѝ. Оттам нататък всичко тръгна зле. Целият ѝ живот се обърна наопаки. Хората я съжаляваха и ѝ носеха платове, за да може да надвие над смъртта. Само че пръстите ѝ крояха хубавите одежди, но очите ѝ ги мокреха. Другото женско сърце принадлежеше на дъщеря ѝ – Елена. Рано останала без баща, тя растеше свита и стеснителна. Връстничките ѝ често я подиграваха заради тънкото кръстче и крехките като вейки ръце. Не познали грубите ласки на бедността, те не трепваха състрадателно, а напротив засипваха я с обидни думи, които боляха повече от плесници. Прибирайки се от училище, Елена спираше при боровете и даваше глас на болката си. Разказваше на вековните дървета как съучениците ѝ я питаха защо не са я кръстили Елица вместо Елена. Тя толкова приличаше на тънкостволите ели, че децата непрекъснато ѝ се подиграваха за това, че след нея мирише на смола и че старите ѝ обуща цапат класната стая с полепнали кал и листа. Боровете шумоляха от вятъра. И като нейни по-големи братя, съчувствено свеждаха клони да я прегърнат. Успокоена Елена се прибираше у дома.
Веднъж едно момче я беше чуло да си говори самичка в гората и от тогава я мислеха за слабоумна, въпреки че дъщерята на шивачката носеше все шестици вкъщи.Елена мълчаливо понасяше всичко. Стараеше се да помага в къщната работа, режеше и гладеше чуждите парчета плат, береше къпини и шипки, събираше гъби за постна чорбица и криеше сълзите си от черната майчина забрадка
Случи се тежка година. Маносани от дъждовете, дърветата не вързаха плод, не станаха фасулът и картофите. Само светулките се множаха. Летяха на рояци и цели хълмове осветяваха. Хората започнаха да си правят издалеко сметките, гледаха да има за единия хляб и забравиха да си шият нови дрехи. Настана трудно време за Лилка и Елена. Тъмните кръгове под Лилките очи станаха още по-тъмни, а Еленините ръце – още по-слабички. Не можейки да отделят пукната пара за дърва, те събираха сухи съчки и паднали шишарки, за да се топлят в мразовитата зима. Денят им започваше много рано, а нощта идеше щом залезът обагреше небето в червено. Пестяха и от свещите и затъмнееше ли, лягаха, но дълго не успяваха да заспят. Една лятна вечер Елена се застоя в гората и не усети как притъмня. Щом светулките накацаха косите ѝ, се надигна да си ходи. Сълзите още не бяха изсъхнали по страните ѝ когато влезе в стаята при майка си. Лилка седеше на тъмно, защото предната вечер бе изгоряла и последната им свещ. Но едва момичето пристъпи прага и от косите му се разлетяха светулките. Вътре стана топло и красиво, все едно изгряха стотици малки слънца. Двете жени се прегърнаха и заплакаха с глас. Над тях светулките оформиха ореол от светлина и всяко мъничко фенерче пръскаше надежда за утрешния ден.
Неусетно дойде зимата. Светулките сякаш бяха потънали вдън земя, а Елешница, зъзнейки се сгуши в бялото си кожухче. Нощите станаха по-дълги и студът се промъкваше като недраг гостенин през ниските портички. Къщите, окичени с по два реда ледени висулки, копнееха пролетта. Елена и Лилка отдавна спяха в едно легло, но юрганчето, направено от непотребните парченца плат, никак не успяваше да ги стопли. Утрото идваше със скреж по стъклата и с тръпки по гърбовете им. Наближаваше Коледа, а сухите вършини и шишарките се свършиха. Лилка мислеше да влезе навътре в гората и да събере, ала снегът бе затрупал всичко. Гледаше как дъщеря ѝ топли с дъх вкочанените си пръстчета и сълзите ѝ течаха. Не можеше да ѝ приготви блажен качамак, нито да опука пуканки, с които да украсят сурвачка. В дома им нямаше, както друга година, наниз сушени ябълки и сливи. Останала бе шепичка сухи шипки, колкото да спускат при билките за чая. Само чудо можеше да ги спаси, докато избие копривата и дойдат лястовиците. Вярата им се смали дотолкова, че заприлича на просено зърно. Два дни преди Бъдни вечер, обаче някой неочаквано почука на вратата им. Голяма беше изненадата на Лилка, когато отвори и видя Калоян – приятеля от детство на починалия си мъж, който носеше малка елха и чувалче с брашно. След като тя избра Стоил за свой съпруг, Калоян, който също като приятеля си, я обичаше, се затвори в себе си. Работеше като дървар в гората, но така и не се ожени. Цялата му мъжка сила отиваше в повалянето, рязането и цепенето на яките дървета. Ала научил какво се случва с тази, за която нежно трептеше сърцето му, той не се стърпя, реши да се притече на помощ. Час по-късно, докато Елена украсяваше елховото дръвче с вълна и червени конци, добросторникът нареди под навеса в двора сухи дръвца, като за цяла зима. През това време Лилка замеси и изпече вкусна питка. Седнаха да вечерят тримата и уж беше за първи път, а сякаш бяха споделяли залък години наред. По бузките на Елена весело играеха отблясъци от пламъчетата в печката, а Лилка, свалила черната кърпа, свенливо свеждаше поглед. Калоян гледаше тези две жени, като че ли виждаше двете най-красиви светулки в живота си. А навън снегът засипваше пътечките на миналото.
Ивелина Радионова
„Вълшебство за Коледа”
