Одеве ме подсетиха, че съм прос селянин. Та искам да се извиня, че съм роден и расъл на село. Дива работа. Планина. Един автобус на ден до града. Един магазин. С месо в четвъртък и риба в петък. Училището с даскали, десет нива над простите ми родители. Учителката по пеене, завършила география. Учителката по френски завършила пеене. Учителката по математика завършила китайска филология… А родителите ми прости. Не са завършили Сорбоната. Баба и дедо още по-прости. Даже Московския государствен институт не са учили. Кучетата лаят на воля. Мачетата ходят по дворове. Нема кофи за боклук. Село. Планина. Река. Гори. Ливади. Приятели. Диви. Едно училище учим… Не умея да целувам, що с дивите селянки се хапехме по беседките. Не съм галантен и редко отварам вратите на колата, що ги возех на каруцата. Не умея да ям с нож и вилица. С вилицата ловях риба, а с ножа правех върбови свирки. Пиано у училището немаше.
Та по тоя повод се сещам. За разликата между селяните и гражданите. И ще ви разкажа една история. Отпреди 5-6 години.
С чорбаджията имаме работа близко до моето село. И се отбиваме да видя нашите. Каня го да преспи. Да купим от града мръвки и пиене. Във Видин е нечовешка жега. Да преспим в нас и да се приберем сутринта. Той отказва.
И сме на село. Посреща ни мама. Правя кафе. Седим в градината. Под асмата. До реката. От нея полъхва хлад. От реката. Не от асмата. Слънцето се скрива зад близкия баир. Смрачава се. Славеят над къщата започва да тренира нощните си песни. Звъни телефонът на Добри. От него явно разбира, че във Видин не се живее. И казва:
– Искаш ли да се приберем утре?
Аз:
– Искам. Ама няма нищо за масата. Тук е село. Магазинът е затворен. Отиди до града за месо и ракия!
Не му се ходи. В нас няма грам ракия. Утре наще са на казан. От мама разбирам, че дедо Младен има страхотна ракия. На Краси Христов чича му. Пращам Ивелин да купи. Връща се с празни ръце. Не продава. Пази я за Емил. Мама е в паника. Да не може да ни посрещне. После изчезва. После се връща с бутилка кехлибар. И се смее:
– Роси, това ти е подарък от дедо Младен. Ивелин що не е казал, че ти е син?
Въпросът с пиенето е решен. Ама няма месо. Грам. У двора кокошки, кози, овце, магаре, куче, котки, ама нема време. Село. Няма и магазин. А Добри къса домати и чушки от зад гъба си. Огънят до нас гори. Печени чушки с домати и пресен лук може да са отровни, ама какво да се прави. Село е. После мама се появява. Ще потъне в земята от срам. Няма с какво да посрещне гостите. Слага срамежливо на месата няколко буци овче сирене. И няколко плочки козе. Меко. После слага на огъня тиган с масло и носи 10-15 яйца. Село е.
После седим и слушаме славея. И реката. До нас са и мама и бащикът. Врътнал е канелата на бурето. С онова вино, где не се пие от него. Пази го само за граждани.
После се отбива един приятел. И когато вижда бедната селска маса, изчезва засрамен. Връща се с буркан диво свинско месо. И десетина кюфтета. От сърна. После съседът се прибира от кръчма. Отбива се. И той умира от срам. Добре, че днес е хванал малко пъстърва. Та носи десетина. Огънят още гори. Яли ли сте пържена в балкана балканка, а?
Та общо взето, това е. Осветкахме са като столичани. И ич ме не бе срам, че съм селянин. Ако щете, вервайте, ама никога не ме е било срам. Селянин си останах и до днес. И у Монтана, и у София, и у Видин и и у Пловдив. Такъв се надявам и да умра.
Айде чао, скъпи съселяне и съграждане!
Роси Антов
