Списание Литература

Станка Чичкова

Пладне стана. Ермина излезе в двора въздух да си вземе, да си почине малко и видя да се задава пушилка в далечината. Скоро пушилката, дето представляваше каруца с тикви, спря пред къщата ѝ. Коларят беше тръгнал да ги кара към пазара, ала кръста си беше сецнал, догде товареше. Болеше го мястото, шибаше коня, чак му се приплакваше от болка. Зад гърба му тиквите, приготвени за продан, подскачаха и срамливо чакаха на плет да седят.Посрещна го знахарката:

– Слизай долу и тръгвай подире ми! Ще прередиш другите, аз разрешавам.

– Сполай! – каза мъжът и бавно слезе от каруцата. Накуцвайки последва Ермина. Посочи му тя где да легне и взе шишенце с ракия да разтрие болното място.

– Как те викат?

– Горан.

– Е, Горане, навреме те е стигнала болката. Нито е късно, нито е рано, навреме е – хортуваше старицата и налагаше болното място със зелеви листа. Мъжът пъшкаше неспирно, но тя продължи – И сдъвкан тютюн помага. Надвиснало е над тебе злото, в кръста те е ударило. Име си има – самотия. А разболее ли се от самотия, душата заздравява бавно. Не е като раната, коричка да хваща. Печална ли е, смълчава се, дели се от другите. Душата угода не търси. Душата си търси еша. Инак речено: човек търси такъв, дето му е близък по кръв, по сърце, по съвест, спътник да му стане. Стегни се! С тия тикви право към село Пирне. Там ще си намериш еша.

 – Как разбра, че жена си търся? – попита Горан, кога болката леко го отпусна.

 – По очите ти личи. Търсят, питат. Избираш ти. Не харесваш коя бъде и тъй е редно. Капризна е душата, нейното си иска. Твойта е дваж по-капризна от другите души, но скоро ще се успокои. –

 А ще намеря ли късметя, бабо?

 – Ти жито в огън си хвърлил лани, пък за късметя питаш. Грехота е! Ще трябва и с миналото си да се сдобриш на ранина, догде слънце е още по ризка, маленко да е. Почерпушка иска. Я чаша мляко, я парче сирене…

– Бабини деветини са туй! Подиграваш ми се, а уж си стара жена!

 Що ми е шега да си правя с болник? Виждам станало

е нещо, кога си бил дете и от тогаз се питаш що Господ не е милостив към всеки. Аз ще ти отвърна: милостив е, щедър е! Ти не му видиш милостта и той ти взема и туй, което имаш, щото не го цениш. И не ти дава желаното. Има ли небе над глава, човек не бива да се отказва, а ти си се отчаял. Отчаянието те ръфа и ако сега реша куршум да ти лея, оловото ще замяза на куче. Че отчаянието е куче, лае и хапе.

– Кога ще почне да ми се дава? Кога ще имам мечтаното? – Кога се смириш, кога с туй, що е било, се помириш и го забравиш. Колко лета лежат на гръбнака ти?

 – Трийсет и пет.

– Сега помисли на колко се усещаш. На трийсет и пет ли си или на сто? Мъж в средна възраст или старец? Отговориш ли си, сам ще знаеш що да правиш от тук нататък в живота си, как да го редиш. И стига си дирил карфица в сено! Месечината ще полегне върху копата, тя ще я намери. Еша ти в Пирне те чака. Полежи в каруцата малко и карай натам! Хайде!

Из “ Йова разказва“, Ивелина Радионова

Снимка: Асен Великов

Leave your vote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *