Списание Литература

Старият пощальон

Така ми каза старият пощальон на гарата: „Едно време имаше писма за дузина любови, сега няма любов и за едно писмо…Сега ги гледам разхвърчали се по няколко адреса, разделят се без да им мигне окото, на другия ден са вече с другиго.

Едно време аз бих умрял за моето момиче, толкоз я обичах. Старите питай за любовта от пръв поглед до последен дъх, как е, що е, ако един мъж те иска с цяло сърце, и ако е мъж знаеш ли как ще те вземе без да му дреме на шапката, ей така с храброст, с пълни очи от обич, и на ръце ще те носи, както аз моята Йордана я носех.

Преди си ги вземахме жените от раз, не грубиянски, а мъжката, с топли думи, с цвете на среща, чакаш я с нетърпение, а само да ѝ докоснеш ръката и тя се изчервява, па я ухажваш, па до де ти пристане се влюбваш в нея още сто пъти, ама и на думата си държахме навремето, за тва е тая приказка ,,мъжка дума“, сега станали страхливци мъжките, искат да ги пожелаели, да им се обяснят (смее се). Лъжат ли се, не са ли намерили оная що търсят не знам…нооо жената се краде, оная дето я сакаш и сънуваш отиваш и си я вземаш, и си я пазиш, няма голяма философия тука, само мерак.

Любомира Димова

Оставете гласа си

0точки
Upvote Downvote

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *