Макар и аз като вас да обичам най-много „Звездите“, „Тъжна съдба“ си остава най-вълшебната ми книга, с най-много чувства, откровения и превратности. Ако сте я пропуснали, поръчайте я на kokorko.net и съм сигурен, че ще ви очарова.
Ето кратък откъс:
„Гората, през която вървеше, изглеждаше много стара. Земята бе прорязана от дълбоки долове, плоски скали стърчаха хаотично навсякъде, а огромните дъбове изкачаха направо от тях, сграбчили ги с корени като хищни птици. Тънки пътечки се кръстосваха и преплитаха, оставени от невидими диви животни, но твърде неудобни за едрия кон.
А до най-голямото дърво стоеше човек, опрял длани в кората му.
– Заслушай се!
Теомар се спря. Не чуваше нищо странно.
– Животът се бори навсякъде около нас. Пълзи в соковете, изсмукани от пръстта, катери се нагоре по ствола и достига най-високото листенце, за да го нахрани. Не си ли много малък да пътуваш сам? И пътуваш ли, или се луташ изгубен?
– Отивам към търговския път.
– Значи търсиш пътя, а вървиш през гората?
– Казаха ми да вървя на север, като стигна пътя да продължа наляво, а като свърши пътя пак да продължа на север.
– Много умен човек ще ти го е казал. Но да вървиш на север не означава точно това. Хората са създали пътища, които да ги отведат до целта им. Ти си поел по пътечка, която стига само до една долчинка с изворче, утоляващо жаждата. Никога не се върви направо. Изглежда най-кратко, но е най-трудно. Дори животът криволичи, за да може да те срещне с повече хора и възможности. Тук в гората няма да ги откриеш.
– Нали срещнах теб?
– Не си ме срещнал, аз те изчаках. Беше ми любопитно какво търси само дете в моето царство. Но май дадох повече отговори, отколкото получих. Да вървим, ще ти покажа пътя!
Щом поеха заедно, земята сякаш се изравни, а дърветата под които минаваха, покорно свеждаха клони, като пред своя бог.
– Ти да не си бог?
– Да – отвърна мъжът.“
