Има периоди на мълчание. Обикновено идват след периоди на пълна увереност. Непоклатимост. Абсолютна убеденост. След периоди, в които всичко е изглеждало съвсем ясно, просто и обяснимо. В които ти се е струвало, че великите тайни на живота лежат в краката ти. Разкрити. Че няма какво да те изненада. Или сломи, или разчуства. Че всичко си чул и видял. Че си обиколил всяка крайност и си построил крепост в баланса. Думите идват сякаш сами. Просто се леят, извират и никога не стихват. Говориш, говориш, говориш и все има какво още да кажеш. Имаш решение за всеки проблем и мъдрост за всяка участ. Съветваш, окуражаваш, разубеждаваш… почти като Бог.
Но колко лъжовно е това… Защото идват периоди на мълчание. В които забравяш звука на гласа си. Толкова тежки и толкова дълги. Толкова тихи. Призрачно тихи. Сякаш думите са забравили адреса ти. Изреченията стават все по-къси. Все по-лишени от смисъл. Докато напълно не изчезнат.
Сякаш се срамуват да нарушат мълчанието, защото знаят, че не са достойни да се съревновават с него.
В тези периоди на мълчание е важно да не се страхуваш да мълчиш.
И просто да слушаш.
– Eleonora 🤍
