Липсваше ми. Болезнено и някак топло.
Колкото и да се опитвах да продължа напред, сякаш имаше нещо по-силно от нас, което не ни позволяваше да се разделим в мислите и сърцата си.
Но ти не ме избра. Реши, че не си човекът за мен. А не беше ли това малко арогантно? Не Бог ли е този, който събира хората? Случайно ли се появи на пътя ми, или беше съдба?
Може би след години образът ти ще избледнее, както избледняха образите на другите преди теб. Може би сърцето ми ще се отвори за друг човек и ти ще се превърнеш от ехо в спомен.
Дотогава обаче в мен ще продължава да гори огън. Защото преди теб живеех в голяма самота. След теб самотата ми е обгърната в спомени.
Казаха ми, че домът не е къща, а човек. И ти с милите си думи, с жестовете си и с допира си приюти онова самотно мое Аз.
Днес съм тъжна. Много тъжна, че те няма. Но вече не съм самотна.
Станах ресурсна.
Автор: Марина Панева
