Имало едно време три сезона. Пролет, лято и зима. Сменяли се всяка година. Били прекрасни. И различни. Имало и нещо, което не било нищо, щото се чудело какво да бъде. Нещото искало да е пролет. С дъжда и запалените по поляните минзухари. Искало и да бъде лято. Топло. Окичило дърветата с плодове. Искало и да е зимата. Със студения вятър и белия сняг. А когато нещо не знае какво е и иска да е нещо друго, то е нищо. Нещо нищо. Та нашето нещо гледало пролетта, лятото и зимата и тъгувало. И скитало самотно по гори и планини. И един ден уморено седнало на една скала над реката. И видяло жена. С рокля на цветя. Дошла и седнала до един вир. Гледала и се усмихвала. После се съблякла и нагазила във вира. А нашето нещо онемяло. Такава красота не било виждало. И попитало:
– Ей, ти какво си?
– Жена съм.
-А защо си толкова красива?-попитало нещото.
– Не знам. Прочетох в една книга, че няма нищо по-красиво от есенна жена.-казала жената.
– Какво е есен?-попитало нещото.
– Не знам. Но познавам писателя. Живее наблизо.Тръгвай с мен да го попитаме!-казала жената и облякла роклята тъй както била мокра. И станала още по красива.
Тръгнали и стигнали.
– Здрасти, писателю! Дойдох с това нещо за да те попитаме нещо. Какво е есенна жена?
– Е сега ще ви го покажа.-казал писателят и изнесъл едно огледало.
– За какво носиш това огледало!-попитала жената.
– Огледай се в него! Какво виждаш?-казал писателя.
– Виждам мокра жена на средна възраст. Бръчиците до очите. И побеляваща коса. И рокля, залепнала по нея. Не ме гледай, че ме е срам!-казало жената.
– Добре. Аз ще ти кажа какво виждам. Виждам пролетта. Виждам вироглавото момиченце. Скочило във вира и набързо облякло рокличката, защото баба му идва с копривата. Виждам обелените колене и първата целувка. Виждам прекрасна млада жена. Усмихва се, а до очите се появяват бръчици. Виждам лятото. Виждам уверена жена, която смело върви през живота. Виждам жена, която е видяла много. И сълзи и смях. Виждам как в косите ѝ проблясват нишки сребро. Виждам и жена, която която още мечтае. Виждам жена която е видяла своята пролет и лято. Прекрасна жена, която очаква и своята зима. И знае, че ще е прекрасна. Както прекрасни бяха нейната пролет и лято. Това е…
И тогава се чул радостен вик. Викало нещото. И подскачало от радост.
– Благодаря ви, жено прекрасна и на теб, дивако пишещ! Знам какво съм искало да бъда винаги, докато не знаех какво искам да бъда. Аз съм есен. Видяло съм лятото и пролетта. И чакам да видя и зимата. Затова ще съм красива като тая жена. Случайно да имаш жълти, сини и червени бои. Като начало ще боядисам листата на дърветата. А после ще завия с тях земята. За да не ѝ е студено, когато дойде зимата.
А после грабнало четката. Или грабнала. Есента, която била нещо, което преди да разбера какво е, било нищо.
.
Роси Георгиев
