Най-трудният урок, с който съм се сблъсквал като възрастен, е нестихващата нужда да оцелявам, независимо колко разбит се чувствам отвътре.
Няма значение дали сърцето ме боли, дали скърбя за загубата на някого, когото обичам, или дали съм твърде уморен, за да стана от леглото. Животът не ме чака да си поема дъх. Продължава да върви напред, безразличен към болката ми и не ми остава друг избор, освен да се пробутвам, дори когато всяка част от мен крещи за миг почивка.
Но още по-трудно е да осъзнаеш, че никой наистина не те подготвя за това. Растем с вярване в комфорта на щастливия край, само за да бъдем посрещнати с суровата действителност, че оцеляването често означава да се преструваш, че си добре, когато не си. И може би това е най-трудната част – не само да оцеляваш, но да го правиш тихо, без да позволяваш тежестта му да покаже. И все пак, през всичко това, намираме сили, за които не подозираме, че имаме, защото въпреки тежестта, продължаваме да се движим.
