Един ъгъл-две истории
Ъглите и кръстопътищата са места, които пазят спомена за стъпки, съдби и случки…Движение, клаксони, стържещ шум от преминаващ трамвай, говор или плач на искащо нещо дете са все неща, които ги описват. От вчера се опитвам активно да реставрирам спомените си за един от тези ъгли, по който съм преминавала стотици пъти-ул.“Алеко Константинов“ и бул.“Мадрид“, в дните на моето детство бул.“Заимов“.Мислите ми ме отведоха в сладкарницата близо до ъгъла, в която пиехме резлива боза, хапвахме отлежали толумбички със захарен сироп. Взимах си и сладолед „Чайка“, чиято фунийка прегризвах доволно отдолу и също толкова доволно покапвах полата и тениската си. Звъннах на съседка, за да сверим спомените.Сякаш бяхме извадили стар часовник, който си опитвахме да подкараме. Тя си спомняше едно, аз-друго. Спорехме кой магазин къде точно е бил, имахме и доста съвпадения. И тогава, тогава се отказах…Съвсем скоро се отказах от прецизнато възстановяване на миналато.Та то е цветно и живо благодарение на хората и случките. И като си казах това, пред мен оживя пребрадената баба от Септември,която преди много години идваше точно на тази ъгъл. И понеже това градче е близко до Пазарджик, където са минали летата ми, и говорът е сходен е и усещането за нещо познато и мило.Та тази баба продаваше цветя и подправки, които не пропусках да си купя.
– Кам, да та вида, баба! -усмихваше ми се дребничката женица и раздумката потичаше като дълъг слънчев ден.
– Яла, да ти дам цвете! Тея са ти от мен да ме спомИнаш!-противеше се бабата на опитите да й върна цветята.
Разбира се, винаги й оставях повече парички, защото ми бе разказала, че пенсията й била малка, помагала и на единия са син и снахата.
– Евтино ми излиза с влака, баба.Идвам да изкарам някой лев. На 87 гОдин съм. Съседки ми дават и техни цнетя и едно, друго. Ако мога и на тях да пОмогна. Докато мога, ще идвам после…- не довършва тя и подръпва краищата на забрадката си.
Подпряла се е точно на ъгъла.Сложила е в кофа цветята, в друга-розмарин и магданоз. Постлала е и вестник на перваза на сладкарницата, за да присяда, като се измори.
-Има и лоши хора, баба. Гонят ме, карат се.На едни жЕни от други села все им преча. Ама като стане така и идвам зад ъгъла и присядам на вестника.Пък то за всеки хляб има.
Поглеждам я.Няма злоба, няма завист.Гледа ме с най-синьото на очите си.За миг ми се струва, че моят дядо Спас се взира в мен…Подава ми невени и едни жълти цветя и мохабетът продължава.
– Имам трима сина.Сами са се чувАли.
– Как сами? Ти не беше ли по майчинство? -ококорвам се аз, още нямам деца, а жадувам за това.Трудно ми е да си го представя.
– Ба, ба/ами, ами/ майчинство! Поседех, поседех пък айде на работа. Требваше да ги рана с нещо.Сутрин им глАсех попара или филии нАмажа, на обяд съм сготвИла нещо и съм го покрила с вестник и така.ОтчувАха се сами.Е, и съседката сегиз-тогиз ги наглеждаше. Пък и началникът ми бе арен и ме пускаше ранко.
Помня, че много обичах да изчистя в нас и на масата да сложа от цветята на бабата. Имаше едно особено очарование в този ритуал.Мохабетът с нея, пазарът и цветята в почистения ми дом. Сякаш с тях влизаха спомените от детството и аз долавях уханието на чубрица и градински домати, говорът и твърдото БА, с което старите българи зовяли душата, акордираха и моята за красивото, доброто и човечното.
*********
Бабата спря да идва, така както се появи-внезапно. Петнадесет години по-късно на същия ъгъл нашият приятел Светозар Генов продава своите мартенички. За пръв път на този ъгъл, но за пореден в района. Това прави с любов и желание от своето юношество. През последните 13 години му помагаме с каквото можем, защото живеем наблизо и защото приятелите си помагат. Истината е, че точно от мен е отнесъл най-много критики.Имаше време, в което смятах, че усилията му не се възвръщат финансово, че цялото пренасяне, мръзнене, течение са лишени от смисъл. Наскоро той ми отвърна:
– Мартеничките за мен не са само печалба.Правя ги откакто се помня.Харесва ми.Това е толкова българска традиция.Зная, че не винаги печалбата си струва, но ще ги правя, докато мога.
И тогава нещо в мен се обърна.Спомних си с какво вДЪХновение ежегодно подбира и купува материали.И всеки път е с детски ентусиазъм.Избира всяка висулка, всяко топче или мънисто.Често се съветва с мен или децата за мнение.Понякога се увлича и поръчва камари материали. В дома му има толкова ненаправени мъниста, че и той самият не знае бройката и видовете им, но дойде ли мартенската кампания-поръчва още, и още. Дори без средства и оставал, заради убедеността му, че трябва да поръча още материали.На упреците ми отвръща:
– Аз съм стар мартеничар и зная какво се търси, а най-голямата ми награда е някой да каже: „При Вас са най-хубавите мартенички!“
В този миг аз разбрах, че някои неща са за цял живот. Когато човек усеща цветята или мартеничките за свое призвание, то това налива душата му с вълнение, с обич и никой и нищо ни са в състояние да сложат преграда на приливното му желание.
Често за останалите е непонятно как жена на 87 години няколко пъти в седмицата се грабва с тежки кофи с цветя и билки да ги продава в столицата.Как едно момче, вече мъж, въпреки евтината китайска стока и липсата на голям „келепир“, години наред твори мартеници с ръцете си, излага се на дъжд, вятър и студ, за да зарадва хората. Често подарява от тях, за да усмихне някое дете …
Това са само две от историите на този ъгъл.Ъгълът на моето детство.Направиш ли крачка и се смесваш с жизнения поток на София, а отстъпиш ли назад попадаш в една от най-вълшебните улички на града, пълна с истории, детски спомени, пакости и прахоляк, който полепва по тях, за да ги съхрани за следовниците.
Ако тези дни минавате покрай ъгъла на ул. „Алеко“ и „Мадрид“, отбийте се при магичните мартенички и си спомнете за възрастната жена, която искаше да е полезна за децата и съседите си и до последно да изпъстря света с цветята си
Ъглите помнят…
Кристина Палазова-Димитрова
