Прочетох написаното от Методи Лалов и се замислих… знам! Странно е човек да мисли преди да пише…ама…въпрос на образование и уважение.
Някога Сенека пише, че омразата е най-неумното от всички чувства, защото изисква човек да страда заради грешките на другите. Две хиляди години по-късно очевидно още не сме усвоили този урок.
Любен Дилов беше от поколението хора, които разбираха нещо много важно: че политиката е временна, а човешкото остава. Можеше да бъде язвителен, саркастичен, неудобен, понякога дори дразнещ. Но никога не беше скучен. И никога не беше лишен от способността да се надсмее над себе си или всеки един идиот.
Всъщност именно хората с чувство за хумор най-добре разбират колко нелепи изглеждат нашите политически войни, когато ги погледнеш от достатъчно високо.
Преди време, когато срещу мен се изливаше поредната вълна от омраза, получих кратък SMS от Любен:
„Кураж… Това, което ти е на главата и на душата, на мен ми се случва за пети път… Вече започвам да го харесвам :-)))“
Тогава се засмях… през сълзите, разбира се, не всички умеем просто да се усмихваме на идиотите.
Днес разбирам, че това не беше просто шега. Това беше житейска философия.
Защото има хора, които превръщат различието в омраза. И има хора, които превръщат омразата в повод за усмивка.
Първите никога не печелят вътрешния си мир.
Вторите остават в паметта.
Политическите противници са нормална част от демокрацията. Демонизирането им е симптом на нещо съвсем друго. Когато стигнеш до там да отказваш прошка на човек, когото дори не си познавал лично, вече не описваш неговия характер. Разкриваш своя собствен.
Защото смъртта има един особен навик- тя отнема всички партийни етикети и оставя само човека. ЧовекЪТ!
А историята рядко помни онези, които са мразили най-силно.
Помни онези, които са запазили достойнството си.
Светъл път, Любо.
Любен сигурно би се засмял на цялата тази история.
Защото хората с чувство за хумор знаят нещо, което фанатиците никога няма да разберат: че човекът, който не може да прости, остава завинаги вързан за онзи, когото мрази. А човекът, който може да се усмихне, е свободен.
…Понякога разликата между двете е цял един живот.
Павела Митова less
