Йоρι: „Пух, знаеш ли кое боли най-много? Да не можеш да поговориш с някого, който някога е бил част от всеки един твой ден.“
Пух: „О, Йори… Мисля, че тишината е тази, която боли най-много, особено когато сърцето ти все още има толкова много да каже.“
Йоρι: „Преди му разказвах всичко, Пух. Малките неща, глупавите неща, дори нещата, които нямаха значение. А сега не знам къде да дяна всички тези думи.“
Пух: „Може би защото те са имали по-голямо значение, отколкото някога си осъзнавал, скъпи приятел.“
Йоρι: „Понякога все още посегвам към тях, без да се замислям. После се сещам, че нещата вече не са такива, каквито бяха.“
Пух: „Това сигурно е ужасно самотно, Йори.“
Йоρι: „Така е. Липсва ми гласът му, смяхът му и утехата от мисълта, че е само на един разговор разстояние.“
Пух: „Иска ми се да ти подаря още един обикновен ден с него. Не специален ден, а просто такъв, в който можете да си говорите за всичко и за нищо.“
Ийоρι: „Бих дал всичко за това, Пух. Само още един разговор, дори да е само за минута.“
Пух: „Зная, скъпи приятел. Понякога хората, за които тъгуваме най-много, са тези, които са карали най-обикновените мигове да се чувстват като у дома си.“
Йоρι: „Мислиш ли, че някога ще разберат колко много все още ми липсват?“
Пух: „Не мога да бъда сигурен, Йори. Но знам, че всяка неизказана дума все още е малко парченце от любовта, която носиш.“
И под тихата лунна светлина Пух застана наблизо, докато Ийори се облегна на него, жадувайки за глас, който някога е правил земните дни красиви. Защото понякога най-трудното сбогуване не е това, изречено на глас, а тишината, която настъпва, когато някой, с когото си говорил всеки ден, се превърне в някого, за когото можеш да говориш само в спомените си.
— По мотиви от „Мечо Пух“ на Алън Александър Милн
