Добро утро, приятели, с едно обичано от мен стихотворение!♡♡♡
„Всеки гради своя рай в ада на другите.“
Алберто Моравия „Римлянката“
Не засях любовта си
в полето на чужда тревожност.
И не скърших крилете на тъжните ялови птици.
Нито билета брах и отвари не кипвах отровни,
но ме жили сърдита коприва от злобни езици.
Аз веднъж я полях, но обилно – така я отглеждах.
Ала плъзваше плевел и троскот,
и… дяволски тръни.
А небето се сви до последната капка надежда
и усили, във тътена див, кръвоносно страха ми.
Не усетих кога съм нагазила в черното блато.
И че лютата ревност, която на сляпо се ражда,
е пропила до кост като течна магия, когато
си напивал водата ми гонен от силната жажда.
Бе най-грешния ход и най-лоша възможна поличба,
но тогава ни ти, нито аз сме се вглеждали честно –
знаех само, че някой и мен, най-подир, ме обиква
и че вече живеех по-леко, красиво и лесно.
Но защо всеки рай върху ада на другите стъпва?
И защо са чупливи перата на птиците тъжни?
От любов ли човек заслепен – омагьосан изтръпва,
че не виждаме даже нещата, които сме длъжни.
24.06.24, Поетесата с метлата
Рада Цонева
