Докато се прибирах вкъщи един мразовит ден, се натъкнах на портфейл, който някой беше изгубил на улицата. Взех го и погледнах вътре, за да намеря някаква идентификация, и да мога да се обадя на собственика. Но портфейлът съдържаше само три долара и смачкано писмо, което изглеждаше така, сякаш е било там от години.
Пликът беше износен и единственото нещо, което се четеше на него, беше адресът за връщане. Започнах да отварям писмото с надеждата да намеря някаква следа. Тогава видях датата – 1924 г. Писмото беше написано преди почти шестдесет години.
Беше написано с красив женски почерк върху праховосин канцеларски материал с малко цвете в левия ъгъл. Това беше писмо „Скъпи Джон“, което казва на получателя, чието име изглеждаше е Майкъл, че написалата го не може да го вижда повече, защото майка ѝ забранява това. То завършваше, че тя винаги ще го обича. Беше подписано, Хана.
Беше красиво писмо, но нямаше начин, освен името Майкъл, собственикът да може да бъде идентифициран. Може би, ако се обадя за информация, операторът може да намери телефонен списък за адреса на плика.
„Ало Оператор“, започнах аз, „това е необичайна заявка. Опитвам се да намеря собственика на портфейла, който намерих. Можете ли да ми кажете дали има телефонен номер за адрес, който е на плика в портфейла?“
Тя предложи да говоря с нейния началник, който се поколеба за момент, след което каза: „Е, има телефон на този адрес, но не мога да ви дам номера.“ Тя каза, че от любезност ще се обади на този номер, ще обясни моята история и ще ги попита дали искат тя да ми се обади. Изчаках няколко минути и тя отново беше на линията. „Имам жена, която ще говори с вас.“
Попитах жената от другия край на линията дали познава някого на име Хана. Тя ахна: „О! Купихме тази къща от семейство, което имаше дъщеря на име Хана. Но това беше преди 30 години!“
„Знаете ли къде може да се намира това семейство сега?“ Попитах.
„Спомням си, че Хана трябваше да настани майка си в старчески дом преди няколко години“, каза жената. – Може би, ако се свържете с тях, те ще успеят да проследят дъщерята.
Тя ми даде името на старческия дом и аз звъннах на номера. Казаха ми, че старата жена е починала преди няколко години, но имаха телефонен номер за мястото, където предполагаха, че дъщерята може да живее. Благодарих им и се обадих. Жената, която отговори, обясни, че самата Хана сега живее в старчески дом.
Цялото това нещо беше глупаво, помислих си. Защо се занимавах толкова много с намирането на собственика на портфейл, който имаше само три долара и писмо, което беше почти на 60 години?
Въпреки това се обадих в старческия дом, в който трябваше да живее Хана, и мъжът, който вдигна телефона, ми каза: „Да, Хана е при нас.“
Въпреки че беше вече 22 часа, попитах дали мога да дойда да я видя. – Е – каза той колебливо, – ако искаш да рискуваш, тя може да е в дневната и да гледа телевизия.
Благодарих му и отидох до старческия дом. На вратата ме посрещнаха нощната сестра и един пазач. Качихме се на третия етаж на голямата сграда. В дневната сестрата ме запозна с Хана.
Тя беше мила, среброкоса старица с топла усмивка и блясък в очите. Разказах ѝ за намирането на портфейла и ѝ показах писмото. В секундата, когато видя прахово синия плик с това малко цвете отляво, тя пое дълбоко дъх и каза: „Млади човече, това писмо беше последният ми контакт с Майкъл.“
Тя погледна настрани за момент дълбоко в размисъл и след това каза нежно: „Много го обичах. Но тогава бях само на 16 години и майка ми смяташе, че съм твърде млада. О, той беше толкова красив. Приличаше на Шон Конъри, актьорът.“
Да – продължи тя. „Майкъл Голдщайн беше прекрасен човек. Ако го намерите, кажете му, че често мисля за него. И “ тя се поколеба за момент, почти прехапа устни, „кажете му, че все още го обичам. Знаеш ли“, каза тя усмихвайки се, когато сълзите започнаха да напират в очите ѝ, „Никога не съм се омъжвала. Предполагам, че никой никога не е съвпадал с Майкъл…“
Благодарих на Хана и се сбогувах. Качих се с асансьора на първия етаж и докато стоях до вратата, пазачът ме попита: „Старата жена успя ли да ви помогне?“
Казах му, че ми е дала някаква насока. „Поне имам фамилия. Но мисля да го оставя за известно време. Прекарах почти целия ден в опити да намеря собственика на този портфейл.“
Бях извадил портфейла, който беше обикновен кафяв кожен калъф с червена връзка отстрани. Когато пазачът го видя, той извика: „Хей, чакай малко! Това е портфейлът на г-н Голдщайн. Бих го познал навсякъде с тази яркочервена връзка. Той винаги губи този портфейл. Трябва да съм го намерил в коридорите поне три пъти.“
Кой е г-н Голдщайн? – попитах, когато ръката ми започна да трепери.
„Той е един от отдавна постъпилите на 8-ия етаж. Това със сигурност е портфейлът на Майк Голдщайн. Сигурно го е загубил при една от разходките си.“ Благодарих на пазача и бързо изтичах обратно в кабинета на сестрата. Казах ѝ какво каза пазачът. Върнахме се до асансьора и се качихме. Молех се г-н Голдщайн да не спи.
На осмия етаж сестрата на етажа каза: „Мисля, че той все още е в дневната. Той обича да чете вечер. Той е добър старец.“
Отидохме в единствената стая, в която имаше запалени лампи, и там имаше мъж, който четеше книга. Сестрата отиде при него и го попита дали не е загубил портфейла си. Г-н Голдщайн вдигна изненадано поглед, пъхна ръка в задния си джоб и каза: „О, липсва!“
„Този любезен господин е намерил портфейл и се зачудихме дали не е ваш?“
Подадох на г-н Голдщайн портфейла и в секундата, когато го видя, той се усмихна с облекчение и каза: „Да, той е! Сигурно е изпаднал от джоба ми този следобед. Искам да ви дам награда.“
Не, благодаря – казах аз. – Но трябва да ви кажа нещо. Прочетох писмото с надеждата да разбера кой е собственик на портфейла.
Усмивката на лицето му изведнъж изчезна. – Прочетохте ли това писмо?
„Не само че го прочетох, но мисля, че знам къде е Хана.“
Изведнъж пребледня. „Хана? Знаеш ли къде е? Как е? Все още ли е толкова красива, колкото беше? Моля те, моля те, кажи ми“, помоли се той.
„Тя е добре… също толкова красива, колкото когато сте я познавали.“ – казах тихо.
Старецът се усмихна с очакване и попита: „Бихте ли ми казали къде е тя? Искам да ѝ се обадя утре“. Той ме хвана за ръката и каза: „Знаете ли нещо, господине, бях толкова влюбен в това момиче, че когато това писмо дойде, животът ми буквално приключи. Никога не съм се женил. Предполагам, че винаги съм я обичал.“
„Г-н Голдщайн“, казах аз, „Елате с мен“.
Слязохме с асансьора до третия етаж. Коридорите бяха затъмнени и само една или две малки нощни лампи осветяваха пътя ни към дневната, където Хана седеше сама и гледаше телевизия. Сестрата се приближи до нея.
„Хана“, каза тя тихо, сочейки Майкъл, който чакаше на прага. – Познавате ли този човек?
Тя намести очилата си, погледна за момент, но не каза нито дума.
Майкъл каза тихо, почти шепнешком: „Хана, Майкъл съм. Помниш ли ме?“
Тя ахна: „Майкъл! Не го вярвам! Майкъл! Това си ти! Моят Майкъл!“
Той тръгна бавно към нея и те се прегърнаха. Аз и сестрата си тръгнахме със сълзи, стичащи се по лицата ни.
Вижте – казах аз. „Вижте как работи Добрият Господ! Ако е писано да бъде, ще бъде.“
Около три седмици по-късно ми се обадиха в офиса ми от старческия дом. „Можете ли да дойдете в неделя, за да присъствате на сватба? Майкъл и Хана ще се оженят!“
Беше красива сватба с всички хора в старческия дом, облечени, за да се присъединят към празника. Хана носеше светлобежова рокля и изглеждаше прекрасно. Майкъл носеше тъмносин костюм и стоеше изправен.
Направиха ме кум. Дома им предостави собствена стая и ако някога сте искали да видите 76-годишна булка и 79-годишен младоженец, които се държат като двама тийнейджъри, трябваше да видите тази двойка.
Идеален завършек на една любовна афера, продължила почти 60 години.
.
Bling Trend /
