“Алекс – папагалът, който накара учените да преосмислят животинския интелект“
В продължение на 30 години един сив африкански папагал принуждавал науката да си задава важен въпрос: разбират ли животните, които имитират човешки думи, тяхното значение, или просто възпроизвеждат звуци?
Папагалът се казвал Алекс. През 1977 г. той бил купен от изследователката Айрийн Пепърбърг от магазин за домашни любимци, когато бил на около една година. За да избегне всякакви подозрения, че умишлено е избрала необикновена птица, Пепърбърг помолила друг човек да направи избора вместо нея.
Изследването започнало в Университета „Пърдю“, а по-късно продължило в Университета на Аризона. Целта не била Алекс да бъде превърнат в „говорещ папагал“, а езикът да се използва като инструмент за разбиране на начина, по който мисли.
За обучението Айрийн Пепърбърг използвала метода „модел и съперник“. Двама души общували пред Алекс: единият задавал въпроси, а другият отговарял. Ако отговорът бил правилен, получавал желания предмет; ако бил грешен – го губел. След това ролите се разменяли. По този начин Алекс наблюдавал, че думите не са просто звуци, а служат за разпознаване на предмети, изразяване на желания и участие в общуване.
С течение на времето той изградил потвърден речник от над сто думи и изрази. Разпознавал около 50 предмета, различавал седем цвята, множество форми и материали и разбирал понятия като „еднакво“, „различно“, „по-голямо“ и „по-малко“. Освен това можел да свързва количества с написани цифри и да брои до шест.
Един от най-изненадващите моменти в изследването настъпил по време на тест с числа. Пепърбърг поставила на масата няколко групи цветни предмети и попитала Алекс:
— „Какъв цвят е групата с три предмета?“
Всеки път той отговарял:
— „Пет.“
Объркана, изследователката променила въпроса и го помолила да назове цвета на групата от пет предмета. Отговорът бил прост:
— „Няма.“
На масата изобщо нямало група от пет предмета.
По този начин Алекс спонтанно използвал дума, която вече познавал, за да изрази отсъствието на количество. В следващи тестове повтарял същия тип отговори в сходни ситуации и Пепърбърг предположила, че това може да показва разбиране, близко до концепцията за нулата.
За да изключат възможността папагалът да реагира на неволни човешки жестове, експериментите включвали множество контроли. Въпросите били задавани от различни студенти, предметите постоянно сменяли местата си, а в някои тестове човекът, който оценявал отговора, дори не знаел предварително правилното решение.
Въпреки това Пепърбърг никога не твърдяла, че Алекс владее човешки език в пълния смисъл на думата. Тя предпочитала да описва уменията му като двупосочна комуникационна система.
Извън лабораторията Алекс също използвал думите в ежедневни ситуации. Искал да бъде върнат в клетката си, молел за определени храни и протестирал, когато получавал нещо различно. Първия път, когато видял ябълка, я нарекъл „banerry“ – комбинация между думите за банан и череша, които вече познавал, вероятно заради светлата вътрешност и червеникавата кора на плода.
Съществува и известна история, според която, гледайки се в огледало, Алекс попитал:
— „Какъв цвят?“
След като чул отговора няколко пъти, научил, че е сив. Често този епизод се представя като първия екзистенциален въпрос, зададен от животно.
Тази история обаче трябва да се разглежда предпазливо. Тя няма същата експериментална подкрепа като изследванията върху цветове, форми и числа и не доказва, че Алекс е размишлявал върху собствената си идентичност по човешки начин. Потвърдено е обаче, че той и други папагали в лабораторията са се научили да задават въпроси като „Какъв цвят?“ в подходящ контекст, след като са разбрали тяхната функция по време на обучението.
Алекс умира неочаквано през нощта на 6 септември 2007 г. на 31-годишна възраст. Ден по-рано бил напълно здрав, а аутопсията не установила ясна причина за смъртта.
Последните думи, които казал на Айрийн Пепърбърг, били същите, които повтарял почти всяка вечер:
„Дръж се добре. Обичам те. Ще се видим утре.“
Това не било предчувствие за сбогуване, а обичаен ритуал, повтарян безброй пъти. Именно затова моментът е толкова трогателен – нито Алекс, нито изследователката знаели, че никога повече няма да се видят.
Пепърбърг продължила изследванията си с други папагали, особено с Грифин, но наследството, оставено от Алекс, остава трудно достижимо.
Той не доказал, че животните мислят точно като хората. Не доказал и че всеки папагал разбира всички думи, които произнася.
Но показал нещо може би още по-важно:
зад глас, който изглежда просто имитира звуци, може да се крие ум, способен да класифицира, сравнява, брои, избира и общува целенасочено.
Години наред мнозина вярвали, че Алекс просто повтаря думи.
Той прекарал живота си в това да покаже, че знае и кога да ги използва.
.
„Любопитни факти и открития“ /
