Често си задавам един въпрос…
Защо, когато седнем около масата у дома, с часове нищим политиката, обсъждаме кой какво казал, кой какво обещал и кой какво направил… А когато излезем от дома си и погледнем реалността около нас, сякаш свикваме с всичко?
Поглеждаме цените в магазините, смятаме парите си до последната стотинка, говорим за ниските заплати, за пенсиите, за младите хора, които търсят бъдеще другаде, и за възрастните, които броят левчетата си до следващия месец.
И тогава се питам: Коя е нашата държава?
България ли е тази, която виждаме по красивите снимки и чуваме в гръмките обещания? Или е онази, в която хората работят, но трудно свързват двата края?
Имаме плодородна земя, природни богатства, история, култура и трудолюбив народ. Имаме всичко, за да живеем достойно. И въпреки това толкова много хора се чувстват бедни в собствената си родина.
Богата държава, а бедни хора… Как е възможно?
Не е достатъчно да имаш природни богатства, ако не умееш да ги превърнеш в благополучие за народа си. Не е достатъчно да говориш за икономически растеж, ако обикновеният човек не усеща този растеж в портфейла си. И не е достатъчно да обещаваш светло бъдеще, когато настоящето тежи на гърба на хората.
Политиката не е само власт, постове и предизборни речи. Политиката е отговорност! Тя трябва да се измерва не с думите на управляващите, а с живота на хората.
А ние? Ние продължаваме да спорим помежду си, да се делим на лагери, да защитаваме едни и да обвиняваме други. Докато спорим кой е прав, проблемите си остават. Докато се караме за политиците, те продължават да бъдат в центъра на вниманието, а обикновеният човек често остава на заден план.
Не призовавам към бунт. Призовавам към мислене! Към въпроси, към гражданска позиция, към смелостта да не приемаме всичко за нормално само защото сме свикнали с него.
Защото България не е собственост на политиците. Тя е домът на всички нас.
И може би е време да спрем да се питаме само кой управлява държавата, а да започнем да питаме и за кого се управлява тя?
Защото една държава не е богата, когато има само богатства в земята си. Тя е богата, когато хората ѝ живеят достойно, когато трудът им се цени, когато възрастните не се страхуват от утрешния ден, а младите имат причина да останат.
Аз искам такава България. Не на думи, не на обещания, а в реалния живот.
А вие не се ли питате понякога същото?
Богата България… но опоскана от безкрайни обещания и разочарования. Докога ще говорим само около масата, вместо да изискваме отговорност и решения?!
Ева Петкова
