Загледахме снощи този филм съвсем случайно, без никакви проверки в нета и без никакви предварителни очаквания, най-вече заради добрия британски английски и защото участват двама страхотни британски актьори от старата школа: Джим Броудбент и Пенелопе Уилтън.
Отначало ни беше смешен и забавен по един шантав и абсурден начин и постепенно сюжетът така ни увлече и историята така ни хвана за гушите, че на моменти голям рев му изревахме, а след края просто бяхме смазани емоционално. Смачка ни като товарен влак. Оказа се тежка артилерия и висока класа.
Филмът носи лековатото приключенско на пръв поглед заглавие “Невероятното странстване на Харолд Фрай” и е адаптация по едноименния роман на Рейчъл Джойс, който е преведен преди 10-ина години на български. Абсолютно съм убеден, че романът е много по-хубав и си заслужава да се прочете, но тук думата ми е за филма.
Тия двамата, които споменах по-горе, играят убийствено убедително възрастна двойка английски пенсионери, Харолд и Морийн от Кингсбридж, Южен Девън, някъде на г&за на английската география. Животът им е сив, монотонен и безрадостен, след толкова години брак няма какво да си кажат и затова почти не си говорят.
Постепенно, сцена след сцена, както се бели лук, се разбира каква е истинската причина за отчуждението им.
Един слънчев ден Харолд получава писмо от стара приятелка, която умира от рак в хоспис на другия край на Англия – Беруик на Туид, който е най-североизточният английски град преди границата с Шотландия.
Уточнявам тези географски параметри, защото нашият човек спонтанно решава, че не е достатъчно просто да напише писмо на приятелката си Куини и да го пусне в пощенската кутия, каквото е първоначалното му намерение.
Той получава прозрение в лицето на млада продавачка в бензиностанция с лилава коса и поема пеша на дълго пътуване с искреното убеждение и с дълбоката вяра, че този негов пилигримски поход, това своеобразно El Camino ще помогне на приятелката му да се изцели. Тя му е помогнала навремето в труден момент и е негов дълг да направи нещо в отплата.
Да направи нещо смислено в живота си, който до този момент е бил безсмислен.
Тук въобще не става въпрос за стара любов, не.
Става въпрос за обет. И за чудо.
При това Харолд изобщо не е религиозен. И изобщо не е подготвен за дълъг път – решава и тръгва на мига, с ризата, пуловечето и якето на гърба си, и с добрите си стари кафяви кожени обувки. Дори мобилният му телефон е забравен на масата у дома. Той, който преди това е вървял пеша само до колата си и няма никаква физическа подготовка за такова начинание.
Така нашият славен пенсионер изминава геройски за около 2 месеца и нещо разстоянието от около 800 км. По пътя му се случват какви ли не неща, среща добри хора, които му помагат, особено след като след разговор на по бира с млад мъж вестниците публикуват историята му и става известен в цялата страна, дават го по телевизията и се превръща в медийна сензация. Славата му носи последователи – група откачалки, които се присъединяват към неговия поход – също както във Форест Гъмп. Сдобива се и с верен приятел куче.
През времето на героичния му поход жена му Морийн е принудена да седи сама и самотна вкъщи с мислите си и никак не й е лесно.
Това пътуване през Англия (с всичките й великолепни пейзажи) променя всичко за двамата. Но то е не само географско пътуване, а пътуване през дебрите на душата. Пътуване към себе си.
Случва се чудо накрая, но не това, което е очаквал, когато предприема това пътешествие.
Гледайте филма и ще разберете.
Но както ще се смеете, така и ще плачете, отсега ви казвам.
Филмът е болезнено хубав.
Дават го по Cine TV Plus.
