ОБЩЕЖИТИЕТО – 2
Това общежитие, май беше някакво странно училище. В него времето се променяше. Като че ли, часовника вземаше по 2-3 минути на веднъж. А преживяванията бяха завързани и се редяха, като зърна на броеница. Е, да, но не всички зърна бяха овални и гладки. И ръбести имаше. И триъгълни. И бодливи. С онези остри шипчета, които много болят…
Времето препускашае буйно. Сякаш диви коне се надбягваха. А тя яздеше ту този, ту другия или трети. Множество минути и часове. Множество галопиращи табуни коне, с които тя препускаше буйно и волно.
Живееше в първата стая. Номер едно. От всичките седемдесет. Нещо, като начало на всичко…
Ето, например съквартирантките. Сменяха се непрестанно. Всяка седмица – различна. Влизаха, излизаха, пристигаха, тръгваха си. Като влаковете на гарата. Тя не успяваше да ги опознае добре. Нито да стане приятелка с някоя. Бързаха, бързаха. Ту сърдити, ту засмени или пък ревящи.
Имаше една аптекарка. Ужасно суетна и нервна. Намръщена. Зла. Вечно мърмореща недоволно.
– Защо въздуха в стаята е много запарен?
На другия ден , цялата трепереща питаше :
– Защо въздуха в стаята е толкова студен ? И стените ? И пода?
На следващия ден казваше с погнуса :
– Тези стени са ужасни. Миришат на мухъл. Пропити са с нея.
После недоволно заявяваше, че от тавана мирише на прясна вар. Тази жена май си имаше проблеми с обонянието. Но не само. В някои от дните изпадаше в истерия и захвърляйки ключа си крещеше:
– До кога ще търпим тази ръждясала ключалка.
А на другия ден пак роптаеше, че ключалката е смазана нескопосано и ключът се въртял в нея до безкрай..
А нощите бяха кошмарни. Множество пъти на нощ тя ставаше, врътваше ключа на лампите. На всички. Осветяваше всичко, сякаш стаята беше коледна елха. Към пода хвърчаха завивки. Одеала. Тя търсеше бълхата, която я лазела. Или ощипала.
– А може би е дървеница – решаваше тя и всички
дървении се подлагаха на проверка.
После пръскаше с нещо стаята и си лягаше, за да стане след малко отново. И да повтори, или да потрети процедурите.
Един ден заяви, че напуска. Почерпи я с ментов бонбон. И отнесе нанякъде страховете си и своята нервност…
После в стаята се настани красиво момиче. С нежни деликатни черти. Косите и бяха дълги чак до дупето. Очите – истински езера с малки бели вълнички. Походката плавна, спокойна.
Ала си имаше приятел фурия. Някъде там в стаите на мъжкото крило. Почти всеки ден, той се втурваше в стаята без да почука.
Нещо все търсеше. Или някого. Зад вратата. В гардероба. Под леглото. Хващаше с ръка дългата и разкошна коса, дърпаше я силно и задаваше вечния си въпрос:
– Къде си го скрила?
Един ден тя се появи, късо позтригана. Носеше своята плитка в торбичка. Поглеждаше я с тъга и очите – езера правеха малки и фини поточета.
След седмица си тръгна. Прости се със стаята, с дребничката си млада съквартирантка. Каза довиждане на общежитието и на ревнивия си приятел и просто смени града…
Дойде третата…
О, каква лъвица само. С едра глава и лице. С буйни руси коси, изрусени, разбира се. С огромни гърди, люлеещи цялата стая. С мощни бедра и ханш, запълващи цялото пространство…
А смеха и, о, той ехтеше и се търкаляше по коридорите на женското и мъжкото крило. Препускаше лудо край стаята на портиерката, за да излезе навън и да се вихри по цялата улица.
Дрехите и бяха твърде много, за едно крило от гардеробче.
Търкаляха се навсякъде ролките и за коса, гребените, лаковете за нокти и парфюмите.
Търкаляха се и шишета алкохол. Пълни и празни. Тя пиеше седнала на пода. Пиеше легнала. Пиеше. Пееше. Плачеше. Пак пиеше. Смееше се…
Понякога се качваше на отворения прозорец и застанала там, полу гола, крещеше. Изброяваше имената на много мъже и се заканваше да им отмъсти.
Пиеше по всяко време на денонощието. Тръгваше за работата си пияна. Какъв ли счетоводител беше. Как ли се справяше с числата и сметките.
Докато следва, беше направила аборт. Беше го понесла тежко и се беше научила да се утешава с пиенето. Не знаеше как да спре. Беше се пристрастила. Не знаеше какво да направи. Не знаеше как да забрави. Как да се примири с мисълта, че никога повече няма да има деца. И за да забрави, пиеше…
Изгониха я. От работа. От стаята и общежитието.
След дезинфекцията и проветряването, миризмата на алкохол бавно изчезваше…
Съквартирантките и се сменяха една след друга…
Всяко тяхно присъствие се въртеше на бързи обороти…
Появи се, изчезне…
Появи се, изчезне…
А стаята беше чудесна. Вярно е, че не гледаше към площада и красивата сграда на културния дом, но към нея гледаха прозорците на мъжкото крило. Женското се радваше на озеленената улица. Когато отвореше прозореца, можеше да си говори с дърветата. Да гали току що набъбналите млади листенца на брезовите клонки. Да се възхити на съседното, буйно нацъфтяло.
Красива улица със своя си тайнствен и специфичен шум. Беше му свикнала. Беше започнала да го харесва. Когато легнеше на леглото и се вгледаше дълго в клоните, сякаш се пренасяше в гора. Чуваше песента на птиците. Ромоленето на рекичката. Шепота на вятъра. И това и стигаше.
Стаята беше чудесна. Беше фантастична. Беше вълшебна. Беше, като космически кораб, който я пренасяше в различните прекрасни светове…
Съквартирантките идваха и си отиваха. Сякаш бяха различни звезди или планети, които тя разглеждаше и опознаваше за кратко. Приемаше ги. Научаваше нещо от тях. Каква да бъде или каква да не бъде. Беше и участник в живота им. И наблюдател…
Помагаше с нещо. После ги изпращаше…
И пътуваше на звездния си кораб, наречен “ Стая номер 1 „…!
Ruska Belcheva/ Руска Белчева /
Из :“ Делниците на една безделница“
