КАК ПОЕЗИЯТА РАЖДА ЛЮБОВТА
Разказ в проза и стихове на
НАДЕЖДА ЗАХАРИЕВА
През 1958 година излезе от печат първата стихосбирка на поета Дамян П. Дамянов „Ако нямаше огън”. Тогава и аз, пишещата стихове 14-годишна ученичка от гр. Сандански, „луднах“, както се казва, по неговите стихове. Но не съм си представяла, че в края на 1963 г. той, преживял невероято разочарование от голямата си любов, ще ми каже: „Наде, ти си много добро момиче, защо не се омъжиш за мене?“. Шокът от това предложение беше такъв, че аз реагирах: „Дамяне, ти си луд!“ Престанах да виждам Дамян, но нали нищо в този свят не е случайно и нищо случайно не се повтаря, по силата на Съдбата, на 23 юли 1964 г. станах негова съпруга.
Трябва да съм била безкрайно невежа или, наистина много добра, щом не съм допускала с какво недоверие ще ме посрещне т. н. „общество“! Че ще бъда не само подозирана, но и обвинявана в какви ли не смъртни грехове! Е, скоро разбрах какъв е печалният резултат от моите представи и илюзии за човеците. Нощем, когато никой не можеше да ме види и да ме чуе, плачех и се самосъжалявах, пък и се проклинах за глупостта си да се омъжа за известния поет, който имаше „увреждания“. Както писах в едно стихотворение: „Приех свойта участ и вдигнах чело…“
От много време насам благославям своята глупост! Вече я наричам неосъзнавана от мене
мъдрост.
А ето и любимото стихотворение на Дамян и две мои…
* * *
Болезнено зелена тишина,
в която аз от птици оглушавам.
И въздух – като тяло на жена,
безплътна като сън върху морава.
Къде съм слушал този птичи свод?
Кога съм любил това тяло синьо?
Дали в предишен някой свой живот,
през който пак оттука аз съм минал
като душа или пък като плът?
Като какво – дори не помня вече!
Но сигурен съм, нейде в своя път
и тук съм бил в една такава вечер.
С уста съм дъхал тая тишина.
Със глас съм трупал този залез тънък.
Със плът съм любил някаква жена,
безплътна като този залез тънък.
И днес, макар и нов, макар и друг,
за тях се връщам в този свят огромен.
За тях. И като вятъра оттук
минавам, за да взема своя спомен.
***
Моите стихотворения са свързани с „интересното“ ми битие на Дамянова съпруга.
* * *
Нима съм толкова добра –
отвъд представите човешки,
та този свят не ме побра
в ума си и ме съди тежко
в притворство, в подлост и в лъжа?!
Но нека да му е простено.
Че май на хулите дължа
каквото в мен е извисено.
Второто стихотворение е написано по повод 25-годишнината на нашия брак.
СЕМЕЕН ПРАЗНИК
Когато изтече след всички гости
на тостовете шумната река,
безкрайно тихо и безкрайно просто
ще вдигна чаша и ще ти река:
„Наздраве, мили мой, за всичко светло,
като искрица да е то дори –
една единствена звезда в небето
със пътеводна светлина гори.
Наздраве, мили мой, за всичко тъмно,
дори като вселена да е то!
Навярно без Голготата му стръмна
не би изгряло нашто тържество.
Не трудното, а лесното погубва
човешкото в човешката душа
и тя не би разкрила свойта хубост,
без шмиргела на грозните неща.
Наздраве, мили мой, за всички нощи
и всички дни – и лоши, и добри,
които идват и в които общо
ще светим с теб, додето изгорим.“
