ИЗПОВЕД
Ти позна ли ме, моя красива любов?
Аз съм твоето малко момиче,
с устремени очи и в усмивката – зов,
скрило тайно от тебе сълзите.
Ти позна ли ме, моя нетленна любов?
Аз съм същата тази, с мечтите,
дето още със вятъра тича в галоп
и на пръсти достига орлите.
Затова, че си тръгнах, прости ми, любов!
Исках малко сама да остана,
да се скрия от мъката в този живот,
дето в рана отворена пари,
а сърцето от болка строши се на сол
и почти се на плитко удави.
А пък как ли спасих се? Не питай. Успях!
Пак от сламчица сал си направих,
пак сърце си скалъпих от шепичка прах
и със клечица вяра запалих.
Днес се връщам при теб, моя свята любов,
съживена от капчица смелост,
знам, товарът все още е тежък, но аз
стискам здраво в юмрука надежда.
Всеки стон ще превръщам във песен една,
с всеки студ ще разпалвам жарава,
с всяка тиха сълза ще преплувам река,
всяка болка ще стихва в олтара.
Погледни ме, любов! Ето, тук съм. Дойдох –
на инат преродена и цяла!
Прегърни ме, любов! Нека бъдем едно,
както били сме винаги двама –
да облегна, любов, уморено глава
пак на твоето искрено рамо.
Колко сладка е глътката малка живот,
щом отпадне за малко товара,
щом сърцето препуска отново в галоп,
със прашинка отключена вяра.
Ти позна ме, нали, моя вечна любов?
Аз съм същото малко момиче,
дето сбира мечтите си в глътчица зов
и до болка живота обича!
Нели Янчева
