Там ли си…
Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам…
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със… всичко
и цялата изтръпвам –
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има –
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл –
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та… исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.
Радосвета Аврамова (Caribiana)
