Осем луни
Когато няма нищо, само нощ,
обгърнала от край до край земята
и вятърът на вън е страшно лош,
и удря по прозорците, и хапе,
когато няма нищо, няма никой,
когато е студено и боли
и нямаш капка сила да извикаш,
и нямаш сили даже да мълчиш,
и едновременно си тъжен, и си гневен,
и празен, и препълнен… и болящ,
и нямаш нищо, нищо…
Имаш мене.
Дори да нямам никаква Луна…
Дори да се е скрила надалече
от бурята навън. И тази в нас.
В най-тъмната и страшна вечер
за тебе ще намеря светлинка.
Сама ще я направя, ако трябва.
От всичките изплакани сълзи,
от топлото, събрано в дланите ми,
от обичта, която ме боли,
от думите, които премълчавам,
а в сънищата ми излизат шепнешком,
от чувствата, които ме задавят,
от цялата си истинска любов…
Какво, като Луната ни я няма
и мракът ни оставя без очи…
Ти имаш мен.
Една, която
рисува по небето ти звезди.
~ Радосвета Аврамова – Сaribiana
