Рада Цонева
ДАР
Аз трябваше отдавна да изстина –
от тъмната страна съм на луната.
Обаче лъч един, дълбоко вклинен,
напарва и гори в сърцевината.
Не помня откога, че мина време,
но помня точно кой ми го остави –
човекът, каза, имал си проблеми,
да пазя дара, докато се справи.
И му повярвах – не че съм наивна,
но нещо този път така ме трогна.
А той благодари и ми намигна –
аз принципно съм много отговорна.
Но все си мисля – доста се забави,
дали е здрав, дали е жив изобщо?
А може би напълно е забравил,
че го е поверил на мене точно.
Трябваше отдавна да престана –
ни клетва съм му дала, нито нищо,
обаче топлината му остана
и грее вътре в мен, като огнище.
13.11.22
Поетесата с метлата