Дотогава
Докогато и огънят в печката стане на лед
и го вдигне нагоре със сребърен вихър декември.
Докогато сърцето препуска напред и напред
през прозрачните бели кристали на близкия север.
Докогато земята сияе зелена в нощта,
а горещото слънце я носи в окото си златно…
Докогато в пръстта хлебородните тайни растат
в тъмнината, в която копнежът блести непонятно;
докогато ни има дълбоко сред зимния мрак,
но сме живи.
И чувам сърцето ти как ме догонва.
И се вдига до онзи таван на небесния праг,
който долу, под черния скреж на пръстта е заровен.
Докогато ме чуваш и ти, докогато си с мен.
Ако спра да те чувам, ще сляза дори и под гроба.
И с ръцете си бялото слънце на нашия ден
изпод всичката пръст като хляб нероден ще изровя.
Пролетта ще оставя. Тя късно пристига при нас,
ще се вдигнем в самата зеница на страшната зима.
Докогато небето на цялата вечност е в нас,
докогато съм в теб, а пък тебе във мене те има.
Петя Цонева
