Животът ме блъска и мачка
въртя ме жестоко на шиш
в ръцете бях му играчка
с душа, окована в каиш.
В очите си с куп от валежи
в сърцето си с тон нелюбов
сред мислите с вечни болежи
в деня си, тъй сив и суров.
С надежди едни на решето
с разбити у мене мечти
разпилени по стари павета
в поглед студен без звезди.
По пътя със зими лукави
с гъсти и бели мъгли
с чувства все на парцали
и по гърба със шепа стрели.
С предателства, тамо, във дните
с куп драми, лъжи на света
сама все отпила сълзите
и препила, уви, с’самота.
С авери фалшиви и жалки
с химери вързоп в утринта
за обич сред хорица малки
и страхливи мъже под гръдта.
Животът души ме и мачка
на клада без жал ме горя,
но от онази наивна глупачка
днес няма и капка следа.
Михаела Рашева
