ПРИКАЗКА ЗА СВЕТИ ДИМИТЪР
Празният стол
В навечерието на Димитровден дядо Стоян изнесе един стол пред портата и зачака някой да го вземе.
Столът беше от орехово дърво, с извита облегалка и седалка, излъскана от годините.
На единия му крак още личеше резка — белег от времето, когато синът му прохождаше и влачеше из къщата всичко, за което можеше да се хване.
На тоя стол седеше Рада.
Беше го сложил до огнището още като я доведе невяста. Оттам тя белеше ябълки, кърпеше чорапи и го слушаше как се сърди на дървото, когато длетото му тръгнеше накриво.
— Полека, Стояне. И то си има жила.
– Все го мъмреше тя.
От пролетта столът стоеше празен.
Стоян го местеше от единия ъгъл в другия. Все му пречеше. Все го виждаше. Понякога, без да мисли, оставяше върху него цепеници, а после ги прибираше една по една, сякаш беше обидил някого.
Тая сутрин го изнесе.
До вечерта никой не го взе.
***
Студът слезе откъм планината още преди да се стъмни. По дворовете прибираха последните саксии, затискаха прозорците с парцали и довличаха дърва под стрехите. Миришеше на печена тиква и на пръст, която скоро щеше да замръзне.
Стоян тъкмо залостваше работилницата, когато чу:
— Продаваш ли го?
Пред портата стоеше възрастен мъж с тъмночервено наметало. Държеше за юздата едър кон, по чиято грива бяха полепнали капчици мъгла.
— Вземай го — отвърна Стоян.
Човекът прокара длан по облегалката.
— Здрав е.
— Здрав е.
— Тогава защо го изнасяш?
Стоян дръпна резето по-силно, отколкото трябваше.
— Няма кой да сяда.
Странникът погледна осветения прозорец.
На масата вътре имаше паница, крайшник хляб и една лъжица.
— А ти кого чакаш утре?
— Никого.
— Празник е.
— Знам какъв ден е.
Конят пристъпи и издиша бяла пара над оградата. Мъжът намести юздата в ръката си.
— Ще мина сутринта. Ако още не ти трябва, ще го взема. И поведе коня надолу по улицата.
Стоян понечи да му каже, че няма защо да чака, но човекът вече се губеше между зидовете.
***
През нощта вятърът отвори портата.
Стоян стана, наметна кожуха направо върху ризата и излезе с фенер. Столът беше съборен. Вдигна го, избърса с ръкав мократа седалка и остана за миг с ръка върху облегалката.
Отсреща, през два двора, още светеше.
Там живееше брат му.
Някога между къщите им имаше пътека. Рада минаваше по нея с пълна чиния, а етърва ѝ връщаше чинията с друго. Децата тичаха направо през градините и никой не знаеше в коя къща ще ги завари вечерята.
После дойде делбата.
Три крачки земя край кладенеца, една круша и думи, които Стоян помнеше толкова добре, че вече не беше сигурен кой ги беше изрекъл пръв.
Зазидаха пътеката.
Оттогава брат му минаваше по другата улица.
На погребението на Рада беше дошъл. Стоеше до портата с шапка в ръце. Стоян го видя, но се обърна да прибере лопатата.
Брат му постоя и си тръгна.
Сега лампата му гореше. От няколко дни Стоян го чуваше да кашля, когато излизаше за дърва.
Вдигна стола и го внесе.
***
До сутринта почти не мигна.
Първо сложи вода на печката. После извади боба, който беше накиснал за себе си, и дълго гледа шепата зърна на дъното на гърнето.
Добави още.
Намери глава лук, суха чушка и малкото бурканче с джоджен. Докато режеше, си спомни как Рада все го отпъждаше от дъската:
— Ти с тия ръце можеш къща да сглобиш, ама лука го режеш като за добитък. Усмихна се.
После седна на върнатия стол и заплака — тихо, приведен над коленете си, докато в печката дървата пукаха, а навън започваше да съмва.
***
На Димитровден Стоян излезе с престилка върху чистата риза. Заобиколи зида. Пред братовата порта спря да си поеме дъх, макар че пътят беше кратък. Почука. Брат му отвори с подпухнало от съня лице. Двамата се погледаха. Стоян забеляза колко е остарял. Едното му рамо беше по-ниско, яката на ризата — протрита.
— Боб съм сложил — каза.
Другият сведе очи към престилката.
— Аз… имам хляб.
— Донеси го.
Брат му преглътна.
— Стояне, за оная земя…
Старецът стисна ръба на престилката. Толкова години беше чакал да чуе тия думи. Беше си приготвял отговори, беше ги доизкусурявал нощем. Сега гледаше босите крака на брат си върху студения камък.
— Обуй се първо. Изстина.
***
Седнаха край огнището. Брат му остави хляба на масата, но не посегна към паницата.
— На нейния стол съм — промълви и понечи да стане. Стоян сложи ръка върху масата.
— Седи. Тя все те караше още да си сипеш.
Отчупиха хляба. Отначало говореха за дървата, за времето и за керемидите, които трябваше да се наместят преди снега. После брат му разказа нещо за Рада — как веднъж скрила от двамата една дамаджана, защото се били заловили да поправят покрива след почерпка.
Стоян се засмя с пълни очи.Тъкмо тогава отвън се чу кон. На портата стоеше вчерашният странник. Утринната светлина падаше по червеното му наметало, а конят нетърпеливо ровеше с копито край прага.
— За стола идвам.
Стоян погледна към стаята.
Брат му беше станал да нагледа огъня.
— Потрябва ми — каза старецът.
— Ако искаш, друг ще ти направя. Дърводелец съм.
Човекът се усмихна.
— Знам.
Обърна коня и пое към края на селото.
Едва тогава Стоян видя: където копитата докосваха земята, по калдъръма оставаше тънък бял скреж. Прекръсти се бавно.
Отвътре брат му го повика:
— Стояне, ще изстине бобът!
Той прибра ръката до гърдите си и се върна.
А следобед двамата излязоха при зида. Огледаха го от едната страна, после от другата.
— Тука беше пътеката — каза брат му.
Стоян донесе чука. Първият камък се държа упорито. Вторият поддаде по-лесно.
До вечерта вече можеше да се минава…
Честит Димитровден!
Честит празник на всички именици!
Нека има кого да поканим на трапезата си.
И нека намерим сили да го повикаме.
