🌼Денят, в който пролетта се роди от
женските сърца🌼
(приказка)
Имало едно време едно малко българско село, в което зимата се задържала дълго, а пролетта идвала все по – бавно; пристъпвала свенливо като плахо момиче.
В това село в една къща живеели три жени.
Най – възрастна била баба Стойна. Преживяла войни и редица гладни години, тя все още пеела песни, които отдавна били забравени от другите жени…
Мария, дъщеря ѝ – жена със силни ръце и топли очи, можела да замеси хляб, да отгледа дете и да изправи мъж на крака…
И всичко все с усмивка правила.
И малката Елица – с коси като млада пшеница и светли, любопитни очи, която постоянно задавала въпроси…
Било началото на март.
Зимата все още била вкопчена в земята и не пускала студа да си тръгне, а снегът се топял на бавни капки, та по стрехите висели ледени сълзи.
Елица, седяла вътре до печката и вгледана в огнените езици, изведнъж попитала баба си:
– Бабо, защо има Ден на жената?
Баба Стойна се позасмяла – в усмивката ѝ се били събирали много години.
– Защото, чедо – казала тя – светът понякога забравя кой го държи жив.
Мария също се засмяла тихо.
– Ех, майко… – рекла тя. – Хората просто подаряват цветя.
– Цветята са памет – отвърнала бабата. – Но хората не знаят защо.
Малката Елица се наместила по-близо.
– Разкажи ми тогава.
И баба Стойна започнала.
Много отдавна, когато светът бил още млад, хората мислели, че силата живее само в мечовете и в ръцете на мъжете.
Те строяли крепости, воювали, покорявали земи.
Но не забелязвали друго.
Не забелязвали жените.
Не виждали как една жена ражда живот.
Как пази огъня на дома, когато бурята удря вратата.
Как лекува с ръка и дума, когато светът се разпада.
Не виждали всеки хляб, омесен от нея, всяка рана, която превърза,
всяка дума, която стопли нечие сърце…
И тогава, казват старите легенди, самата Пролет слязла на земята.
Тя била млада жена със зелени очи и коси от треви. По роклята ѝ цъфтели цветя, а в стъпките ѝ се раждала трева.
Пролетта обикаляла света и гледала хората.
Виждала войните им.
Виждала гордостта им.
Но виждала и друго.
Виждала
една жена, която нощем кърпи дрехи на светлината на свещ;
една майка, която не яде, за да има хляб за детето;
една баба, която учи внучето си на песен.
Спряла се тогава Пролетта и казала:
– Светът стои на женски рамене, а никой не им благодари.
После тя направила нещо странно.
Взела шепа слънце, малко земя и капка човешка сълза и ги смесила в дланите си.
И от тях създала цветята.
– Вие ще помните – казала им тя. – Вие ще напомняте на хората.
И оттогава, всяка година, когато идва началото на март, цветята се събуждат.
Лалетата се изправят.
Кокичетата се промъкват през снега.
Мимозата разпилява златния си прашец.
Карамфилите вирят цветовете си.
Зюмбюлите разпръскват аромата си…
И всички те чакат един ден.
Денят, в който хората ще се сетят.
Елица слушала със затаен дъх.
– Това ли е Осми март? – прошепнала тя.
Баба Стойна кимнала.
– Това е денят, в който цветята напомнят на света за жените.
Мария погледнала през прозореца. Навън нощта била тиха, а снегът блестял като сол.
– А ние? – попитала тя. – Какво правим ние на този ден?
Бабата се усмихнала.
– Ние просто сме това, което сме.
Майки.
Дъщери.
Баби.
Жени.
И понякога – това е най-голямото чудо.
На следващата сутрин Елица се събудила рано.
Селото още спяло.
Тя излязла в двора.
Снегът се бил стопил на едно малко място до оградата. И там, като бяло звънче, се поклащало кокиче.
Елица коленичила.
– Ти ли помниш? – прошепнала тя.
Кокичето се поклатило леко от вятъра.
Момичето внимателно го откъснало и за миг ѝ се сторило, че въздухът около нея ухае на зелена трева и слънце.
И сякаш някъде зад оградата една млада жена с коси от треви се усмихнала.
А после всичко стана пак тихо.
Елица влязла вътре.
Първо го подала на майка си.
– Честит празник, мамо!
После отишла при баба си.
– И на теб, бабо!
Баба Стойна взела цветето, погледнала го и тихо казала:
– Виждаш ли, Марийо…
Пролетта вече е дошла.
Оттогава, казват старите хора, всяка година на Осми март цветята не просто се подаряват.
Те се покланят.
На жената, която пази живота.
На жената, която ражда надеждата.
На жената, която носи пролетта в сърцето си.
На жената, която меси хляб така, че да ухае на дом.
На жената, която превързва рани.
На жената, която приспива плачещо дете.
На жената, която макар и излъгана, унижена и за пореден път пренебрегната се изправя с усмивка, прегръща слънцето и се заема с това да връща надеждата в сърцата на хората…
Защото светът може да се крепи на много неща.
Но пролетта винаги започва от една жена…
🪷🪷🪷🪷🪷🪷🪷🪷🪷🪷🪷🪷🪷
Това е един от най – интимните и искрени текстове, които някога съм създавала.
Може да не е най-добрият, но е най – истинският.
Дано съм дарила надежда.
Честит 8 март!
