Роднини
Ох, аман от роднини!
То вярно, че Господ ги праща, не си ги избираме.
Ама защо все на мен такива?
Гинчето съм аз.
Без късмет съм родена и това е.
Тати пиеше, мама скитосваше.
То кавги, то бой, то трошене…
Бях станала синя каска и командос – две в едно.
До гуша ми беше дошло от тях.
Ту се целуват, ту се бият.
Особено като се напият.
Бутна го него да спи, той скочи.
По целия двор го гоня, докато го прибера.
Ако е валяло, стане като малаче.
Целия овъртян в кал.
Пак добре, ако е заспал с дрехите.
Съблеча го и готово.
Ако обаче не е достатъчно пиян, ляга по потник и гащи.
Та после трябва и да го мия.
Мия го аз, той посяга да ме бие.
Търпях, търпях, един ден не се сдържах.
Та го врътнах в отговор.
Наруших аз божата заповед, ама пък от тоя момент спря да ми посяга .
Едвам изчаках да стана пълнолетна и се омъжих.
Там същата работа.
Роднини с катран да ги намажеш и в пера да ги овъргаляш…
Свекървата как да е.
Снаха и свекърва рядко да се разбират.
Ама зълвата…
Хем грозно, хем гърджаво, хем проклето!
До трийсет години мома седя.
После намери един, дето чеп за зеле не става.
Ама претенциите му до небето!
Кола му купиха, апартамент му купиха.
Детето им у нас израсна, че тя беше заета да го следи дали не ѝ кръшка.
Свекърът,Бог да го прости, ми вика:
– Гинче, чедо, знам аз, че не е стока, ама какво да правим?
Ще я зареже тоя, кой ще я вземе?
Мъжът ми, светла му памет, добър човек беше.
Толкова добър, че чак на простотия го избива.
Млад си отиде, от инфаркт.
Още трийсет не беше навършил.
Много се притесняваше , пък и мъчно му беше, че техните сестра му предпочитат.
Остави ме вдовица на двайсет и пет.
С две деца.
Свекървата взе да ни гони.
Ама свекърът рече и отсече.
Внуците му никъде няма да ходят!
То кавги, то чудо.
Та накрая свекърът ни купи отделна къща с двор.
А после и той си отиде, светла му памет.
Та ми светна пред очите.
Сама съм, няма кой да ми вречи, кой да ми кречи.
Тя къщата старичка.
Та я стегнах по мерак.
Дворът цъфна.
Оранжерии направих, цветя гледах, домати.
Не ме мързи.
Аз без работа не мога да стоя.
И като се заточиха едни годежари – цяла редица.
Идва първо зълвата.
– Да вземеш да се ожениш – вика- че име ще ти излезе.
Бива ли млада жена без мъж да седи?
Деверът се разведе , ще ти го придумам.
– Мерси -викам- знам го аз девер ти. Жена му едвам се отърва от него.
Още му плаща кредитите.
И на теб знам какъв ти е зора.
Не го щеш у вас , та затова ми го предлагаш.
Аз комарджия в къщата си не ща!
Фръцна се, обиди се и не е стъпвала от тогава.
То добре ми дойде, поне не ми иска пари на заем.
Тия, дето съм ѝ дала, съм ги прежалила.
После идва баща ми.
Даже чиста риза облякъл и се избръснал.
Че ходеше като талибан след като избяга майка ми.
– Иска та- вика- Тошо магазинера.
– Ей сега – казвам.
– Иска ме, щото няма кой да му работи в магазина за без пари .
Пък и децата отраснаха, още работна ръка да му подрежда стоката.
– Ама аз му обещах -вика.
– Триста евро сметка на тефтер имам. Рече ми той- или парите, или щерка ти.
Отде пари?
Пък и обеща доматите да ти продава.
Няма да са мотаеш сутрин до борсата.
– Как ли не! Без пари домати ще му давам аз! Сама съм си чорбаджийка на кесията и баш ми е добре.
– Тогава ми дай- вика- пари, та да си плата борча.
Че ей с тия ръце съм та отгледал.
Хранил съм та, поил съм та.
Ако не беше ти -вика – апартамент в града щях да купа.
Всичко съм записал аз.
На, гледай!
Чета аз и не вярвам на очите си.
Толкова пари за пералня, толкова за прах, толкова за ботуши, толкова за лекарства.
Всички разходи записвал.
И в папка ги сложил, дебела колкото „Война и мир.“
– Добре- питам – в тая пералня само мойте дрехи ли перяхте?
Що цялата стойност на мен е записана?
Какъв е тоя трихомонацид?
Аз такова лекарство не съм пила!
И какви са тия операции?
На мен даже сливиците не са ми вадени!
– Това са разходи на майка ти. Знаеш я каква стока беше.
То болести, то аборти.
Пък аз заради теб я търпех, майка да имаш.
Да та гледа…
Ей, така се ядосах, че ми падна червеното перде пред очите барабар с корниза!
– Кой ме е гледал? – питам.
– Аз от десетгодишна мета, мия, пера и готвя.
От дванайсет години нагоре кравата хранех, доях я и млякото продавах.
Да си купя учебници през лятото корнишони гледах!
Заради Вас висше не можах да завърша, че бързах да се махна от къщата.
Та сега на стари години уча.
Я да ми се махаш от двора и от живота!
Върнах му папката и го изгоних.
Грях ,не грях, децата са ми по- важни.
На другия ден селото гръмна.
Каква щерка съм, баща си да не поглеждам, гладен и жаден да ходи.
Алчна съм била, лоша съм била, стисната съм била.
По цяла нощ мъже оградата ми прескачали.
То така се прескача два метра ограда!
Пък и защо?
Ако искам, през портата ще ги пускам.
Кой ще ме спре?
То приказки, то плюнки, то чудо.
Ама накрая прекалиха.
Идва синът, по- големият и реве.
– Що ревеш?- питам го.
– Двойка ли получи?
Защото той е кротък като баща си.
Скоро петнайсет ще навърши, а е като малко дете.
Виж, малкият, целият на мен мяса.
И да го бият не реве.
– Мамо, вярно ли е, че тати не ми е тати?
– Какво?!
– Ами днес ме срещна чичо Мишо, дето е на тати братовчед.
И вика, че тати не ми е баща.
А ти си ме донесла в полата.
Кой ми е баща?
И ме гледа с големите си кафяви очи като новородено теленце.
Че като се ядосах!
Намерих го аз Мишо пред кметството.
И го наврях няма да ви казвам къде.
Ще ме лъже той мене, че не било вярно!
Аз на детето си ли да вярвам или на него?
Мъжка клюкарка!
И после му викам:
– До гуша ми дойдохте всички роднини! Да кажеш на всички – повече никой да не ми е поискал пари назаем!
Никой да не е дошъл да го карам някъде с колата!
Аз да не съм такси?
Никакви цветя и домати без пари!
Разбра ли?
Побеснях, побеснях, пък после ми мина.
Аз съм такава.
Лесно паля, лесно ми минава.
Пък и работа имам , нямам време да ги мисля.
Ама то голям рахат без роднини, да знаете.
Седим си с комшиите под асмите, бъбрим си, хапваме.
Няма кой да те използва ни за кошче за душевни отпадъци, ни за банкомат.
Ей, вярно казват старите хора, че комшиите са по- близки от роднините.
И на помощ първи идват, и на празник.
Да съм знаела още по- рано да се бях отървала.
Ама акъл пусти!
Да слушам аз кой какво щял да каже!
Таня Арабова
