Димитровден
Сутринта мирише на дим и хляб.
Първите слънчеви лъчи едва докосват земята, а въздухът вече е остър като нож — онзи, с който дядо някога цепеше дървата в двора. Димитровден е. Денят, в който лятото си отива без да се сбогува, и зимата влиза през прага — тиха, бяла, с очи на вълчица.
Жените в селото палят свещи за живите и мъртвите, за миналото и онова, което още не е дошло. Мирише на вяра и ябълки, на червено вино и восък. А вятърът носи стари имена — на бащи, които са орали земята с ръце, и на майки, които са чакали край прозореца, докато гасне денят.
Помня как баба казваше, че след Димитровден всичко се прибира — стадата, душите, думите. И човек трябва да си направи равносметка — кого е обичал, кого е изгубил, и дали още има светлина в очите му.
Сядам до огъня и гледам как искрите се стрелкат към небето — като молитви, които не знаят на кого да се помолят.
Навън мракът пада по-бързо, но не е страшен — просто напомня, че нищо не е вечно, освен споменът.
И в него винаги е топло.
Като хляба на баба.
Като огъня в старата печка.
Като сърцето, което помни.
Димитровден е.
И пак мирише на дом.
Автор: Разкази от щъркелово перо🪶
