Старостта не е край
Нежност моя, времето е странен гост. Идва без покана, тръгва си без сбогом, но никога не си отива с празни ръце. Ще се погледнеш един ден в огледалото и ще видиш първите линии край очите си. Не тъгувай! Те са белези от смях, от безсънни нощи, от любов, която си дала щедро. Всяка бръчка е стихотворение, което животът е написал по лицето ти. А побелелите коси не губят красота – те носят светлината, която си преживяла.
Остаряването не е наказание, дете мое. То е привилегия, позволение да обичаш и да се радваш по-дълго. Малцина стигат дотам. Младостта е буря, зрелостта – река, а старостта – езеро. И ако се вгледаш в неговата тиха повърхност, ще видиш небето ясно, както никога преди. Не го вини, че отнема гладкостта на кожата и силата на ръцете ти! Времето не краде младостта ти, дете мое. Просто я пренася в онези, които идват след теб. И младостта ти тича в стъпките на твоето дете. Смехът ти живее в гласа на внучето ти. А мъдростта, която започва да се събужда в теб, е дарът на годините. Ще дойде ден, в който ще държиш мъничките ръце на внучето си и ще му четеш приказки, ще го учиш на песните от твоето детство, ще играете шах и „Не се сърди, човече“. Тогава ще осъзнаеш опита, който стои зад думите ми.
Из предстоящата книга „Дъхът на мама“, Ивелина Радионова
