ЧИЙ СЪМ?
Гледах историята на едно момиче, което откри биологичната си майка. Реакциите му бяха толкова истински…
И си помислих за най-дълбоката нужда на осиновените деца – да търсят своята история. Да знаят чии са. Откъде са.
Тази нужда е изконна.
Затова е толкова важно ние, майките, чиито деца се раждат от сърцето, да ги подкрепим по този път. Да им помогнем да намерят липсващите парченца.
Като една от тези жени, зная колко е трудно.
Да наречеш другата жена майка.
Да й благодариш за живота, който е дала.
Истински, чистосърдечно да приемеш, че има място в живота на детето ти.
Аз съм майка на две деца – по дар и по кръв. Може би затова ми е с идея по-лесно. Знам, че за жените, посветили се на единствена рожба, страховете са умножени.
Минаха четиринадесет години, в които не спирам да благодаря за сина си.
За неговата пъстрота.
За това, че разчупи моите окови.
Минахме през бури и дъжд. Минаваме още. Но ветровете стават по-слаби. А зад билото вече съзирам изгряващото слънце.
На една лекция за осиновяването ни дадоха пример, който никога няма да забравя.
Бялата и Черната река Арагви в Грузия.
Дълго време водите им текат една до друга, но не се смесват. Всяка си остава в своето корито, със своя цвят. Поради различен състав, наноси…
Едва когато са „готови“, километри по-късно, се сливат и потичат заедно.
По-силна метафора за напасването на две души от два рода, с различна кръв, не бях чувала.
В един мой разказ наричам този процес „ашладисване“.
Сочен и вкусен плод ще има само когато ашладисаният клон преболедува, а дървото го приеме с чудатата му кора и гъсеничките по нея.
Ключът в този процес са три думи: приемане, благодарност и любов.
Кристина Палазова-Димитрова
