🇧🇬❤️🇧🇬
„Детство. Баба. Огнище. Полица с жълти дюли. Нектар от дребни ябълчици. Лютеницата ѝ – огнена на цвят. Сушени сливи, набръчкани като кардамонови шушулки. Грубата ѝ, набръчкана шепа, пълна с орехи. Шарената ѝ забрадка. Тъканата ѝ престилка. Елечето й с плетеничките. Песните ѝ. Малкото ѝ столче в градината ѝ през октомври, полудяла от хризантеми във всякакви цветове. Настръхналото куче в краката ѝ. Печените й круши. Сладките ѝ кравайчета, посипани с пудра захар. Липовият чай на печката. Шарените ѝ, боцкащи вълнени кълбета. Набраните шипки и доматените семенца, сушащи се на стъпалото. И думите ѝ, ах, думите ѝ….”Добре си ми дошла, синко! Обуй терлиците. Хапни си. Земи си пуканци. Цвете си набери. Уф! Не ме целувай! Стара съм вече…” Ах, думите й! Наредени като пъстри сакъзчета и мушката на слънчев прозорец. Прегръдката на баба беше и дом, и богата трапеза, и топло огнище, и вълнен пуловер, и добра дума, и стара приказка, и печена ябълка, и цъфнала турта, и плодче бъз, и дълбок здрав корен. Любимата ми страница от книгата на живота. Като я отворя, ми става и сито, и обичливо, и вълшебно…“
Ивелина Димитрова
Чрез:“Нина и приятели“
